Обикновеният Водолаз Който Реши Че Е Собственикът На Океана

Опитах се да изровя

от главата си някоя мисъл,

която да си струва.

Също, както да нарисувам

дълбочината на небето.

Но не мога да сторя

нито едно от двете.

Дори усмихнатото дете

от старата снимка,

която майка пази

в портмонето кое е,

не мога да преценя.

Да бъде проклето!

Не мога да нарисувам

времето и своя ден,

който тъй бързо се мени.

Като водолаз във въздуха

съм, който може да плува,

но не може да лети.

Спомням си..

Докосвах студени

водни камъни…

Толкова гладки,

сякаш са гладени.

Опитах от кристалната вода

а после се провъзгласих,

че съм собственикът на

безкрая. Опитах да

го изпия целия.

Дни подир нощти пиех,

плувайки във изобилната тайга.

Накрая узнах, че всъщност

океанът ме е изпил

мен, бедния, който

вярваше, че е богат.

Ах, мамицата ти, Лъжа!

Сега лежа удавен на

дъното победен.

От акули яден и гризен.

Затова, че съм от

егоизъм Повреден.

От най-мръсните

микроби съм даже хулен

преди да бъда

в разложеното си

тяло погребен.

Наказанието е да

съм в него по-дълго

време буден.

Мислех, че

дъното е върха-

постоянните рискове от

остри скали спиращи дъха.

Защитавах своята гордост

от неуморните спадове.

И тъй небрежно се

движех на ръба…

Наричах всичко,което ме заобикаля-

„гадове“! А сега ми се иска

„помогнете ми“ с пълно

гърло да им изкрещя!

Слагах всичко под общ знаменател.

Никога на никого не се случи да бъда приятел.

Няма ли над мен все пак един да се смили?

Над главата ми шептят:

„Предател, предател!“-обидени души.

„Диша ли още?“; „Мига, жив е, но не ни вижда.“

А аз с катранен език изсъхналите си вени лижа.

Смъртта нейде приижда.

Вл. Домозетски

30.01.2010 год.

Дъга

Прелистих албумите със снимки,
разгледах очите ни бликащи от щастие.
Изминах отново цялото разстояние пеша
за да не пропусна незначителен момент.

Дори нощите не бяха черни,
дори дните не бяха само бели.
И представи си…
над нас нямаше небе!
„А това намира се къде?!“
Научихме се да летим,
именно тогава пожелахме
времето да спре…

Знам, няма да ми повярваш!
В отрицанието обаче, знаеш ли?-
понякога е посято очарование.
Зрънцето забременява с
очарователни плодове.
Тъй, че опитай се.

Няма недостижимо небе.
Няма вечно неправилен курс
устремен към неизследваните
светове, (които не достига
само защото човекът още
не е готов да ги разбере).

Няма неизлечима рана,
винаги да кърви и да зее.
Всъщност узнах, че
раните лекуват.
Душата от рани
ще заздравее,
от нищо друго!
Понеже душа без рани
само се пилее.
Истина е, макар да
звучи грубо.

Понякога за да бъдеш
над нещата, а не под
трябва да се стремиш
към властта единствено
на смирението.
Разбереш ли колко е велика
четката на многоликия-
(между другото подписва се
под псевдонима Живот),
теб те чакат само полезни
пътешевствия и открития.

Щастливи и безгрижни сме
оцветени в неговите
вълнуващи и ярки краски.

Ако приятелството се изразява
в отклика ти да ми помогнеш в беда,
то ние сме цветове съюзяващи се срещу
разделението и неправдата на света
за да образуваме напук нещо красиво-
нашата дъга. От това няма по-мило!

Пролетният прашец във въздуха…
Да, още ме гали с лъчите си…
целувката на месец май по бузата…

Вл. Домозетски
14.01.2010 год.

В Живота Няма Отсъствие

Градът спи в своето леговище.
След малко аз поглеждам как
ще го събуждат надеждите
на Слънцето.
Въздухът плътен като
обвивка на леде куб.
Аз виждам там долу
хилядите жълти точки,
които се излюпват
етаж след етаж,
кът подир кът.

Мигът не може да запечата
никое цифрово устройство.
Зная, клечката кибрит
не може да запали в душата
подобно светло свойство,
гъделичкащо всичките й страни,
подобно на бенгалски огън с
цветовете на звезди
и семеен спомен.

Усещам миналото…
Сега животът нявярно
е също тъй толкова красив…

Седя на студения камък,
часовникът вече показва 5:45,
звездите обаче изчезват и
любимият ми спомен
също ми бива отнет.

Потъва в мъгла градът.
Бързо, както него
го заличи нощта.
Сякаш изведнъж
и моето присъствие
го няма тук.
Защото не съм в Днес,
а присъствам във Вчера.
Тъжно, както без да разбера
ми даде да нося моята скръб.
Твоята загуба черна.

Виждам родителски портрет,
но няма родителско присъствие…
Няма родителски упрек…
Полетът към миналото
е агресивен вече.
А отначало беше лек…
Реалността го насече…
В реалността се
приземявам по обед.

„В живота няма отсъствие…“

И сега, изведнъж
татко ми шепти…
От думите,
посещението кратко
надлъж и нашир
смисъл постоянен
вече ме крепи…

„Всеки ден ражда нов живот,
всяка нощ той някой крие.
Припълзява тихо през вратата
със скърбяща панделка бос.
И отлита с него към светлината
за да я търси и открие.“

Зная, светлината нов
живот му налива.
Но и предишният,
и бъдещият са едно
и то никога не умира…

Неделимо цяло са дните и нощите.
Всичко е записано.
Животът не може да бъде затрит.
От вселенските закони е зачислено.
Ние, всички имаме само един път.
На белите листа да бъдем
е просто поискано.

Отдавна буден е градът…

На Татко
Вл. Домозетски
януари, 2010 год.